Болка
Плаче ми се, нека тихо си сълзя,
да се излее болката, стаена в мен.
Не мога, не искам повече да я тая,
тя много дълго държи ме в плен.
Дори не знам защо, с какво, кога...
Не ровя в стари рани, няма смисъл.
Назад не се обръщам, ала празнота
напред ще има (боли от тази мисъл).
Във всеки стих оставила частица своя,
дори от ред написан не се отричам.
Посветеното остава. Болката е моя...
Ненаучена да мразя, мога да обичам.
Нека тихо си сълзя, но през усмивка,
за да не нося никому тревога и тъга...
И друго не научих, що е преструвка.
Тогава? Ще видя, нека първо отсълзя.
23.08.2007г
© Анета Саманлиева All rights reserved.
