Болни от любов...

Как се случи това, че днес виждам

слънцето само събрало се в твоето лице…

Как се случи така, че днес виждам

щастието само озарено през твоите очи…

Отново и отново щом се появиш,

земята разтърсваш под краката ми.

А сърцето ми тупти ли, тупти полудяло

и устремено полита към небесата.

Без да мисли за друго или за други,

освен за теб, само за теб тупти то.

Само към теб, либе, тича обезумяло,

само за теб може да мисли и да чувства.

А когато се засмееш, либе, целия свят

се оцветява от повея на твоя глас.

Усмивката ти, либе, всичко е тя за мен.

Устните ти пък са лъчите и звездите.

В целувките ти, либе мога да умра.

Прегръдките ти само са моя дом.

Грижатата ти за мен – моя пристан.

Ръцете ми треперят в твоите без страх.

Затова няма нещо което не мога

да направя, когато ме хванеш за ръце.

Не само че сбъдваш мечтите ми,

но и ме вдъхновяваш да ги сбъдвам аз.

Това ли е то любовта? Това ли е тя?

Или е нещо много повече от любов…

Цялата изгарям и в огъня само дишам.

В пепелта изписани са нашите имена.

Как се случи това, че днес виждам,

чувам, говоря и чувствам само с теб?

Как се случи така, че днес мога да

дишам и издишвам само в твоето дихание?

И едно докосване не е достатъчно…

Но с него всяка болка ще излекуваш ти…

Сърцето ми ще се забави само с твоето.

Само от тебе няма лек, но и не искам…

Болни от любов може би сме ние,

но щастието да се обичаме е всичко.

Един в другиго, само можем да живеем,

но сълзите ни щастливи са като птици…

Болни от любов сме ние – да, така е.

Но и съюзници на едно друго щастие.

Един в другиго, само смисъл намираме,

но всеки миг споделен за нас е живот…