Всеки рано или късно умира.
Тука просто просиш...
Просиш хляба,
просиш дома си,
просиш живота!
Затова онези момчета,
решиха да отидат на война...
Да отидат в Кербала.
Не искаха само да хленчат.
Те не са герои,
отидоха там за пари...
Но не искаха и да просят,
не искаха да ровят в кошовете,
не искаха да гладуват.
Живеят между четири каменни стени,
дадени са им някакви походни легла,
един кашон за обуките...
Нощем не могат да заспят.
Всяка минута са нащрек.
Имат себе си и оръжието.
Не е лесно,
но това е война!
Ще идеш там, ще убиеш някой!
Война е!
Ще се втрещиш от изстрела,
защото са пестили куршумите за тренировка.
Стреляш за първи път!
Но успешно, онзи пада облян в кръв.
Още по втрещено гледаш онзи труп.
Онази кръв е навсякъде, а пръснатия череп лежи встрани.
Но браво! Дулото преди това бе насочено към твоя череп.
Тази нощ няма да заспиш.
Онзи празен поглед ще те преследва...
Онази кръв, онези викове...
За всичко има първи път!
Тук поне нещата са прости.
Ти си войникът, а те - врагът.
Кое му е истинското и прекрасното в това да просиш?
Да гледаш любим човек как умира,
защото нямаш пари да платиш на проклетия лекар,
или да се трепеш като вол за жълти стотинки
и да изкараш едва няколко години...
А там е друго - или ще умреш,
или ще можеш да преживяваш още някоя година...
Ако си умен и много повече...
Нещата са прости.
Онова е война.
И онези са врагът.
Не ти трябва повече да знаеш.
Замислиш ли се за нещата – губиш, умираш...
Дали е толкова безболезнено да си болен от рак?
Болките са такива, че куршумът е мечта!
Но няма да имаш пари и за тъпата упойка.
Ще се мъчиш, докато ти секне дъхът...
А там ще си шест проклети месеца...
Може и да се скатаеш.
Може да не се наложи да убиваш.
Може да те убият.
Но може и да се завърнеш...тук и да продължиш с борбата.
Да продължиш с борбата за живот,
но за сносен живот!
Нещата там са прости.
Там е война и правилата са ясни.
© Марина Петрова All rights reserved.