Брезите изпратиха с танц есента,
захвърлиха своята жълта премяна
и чакаха, може би чакаха те,
да видиш в тях тази промяна.
Защото минаваше ден подир ден
ядосан, угрижен, често сломен,
потънал в своите грижи световни
и в своите истини тъжно-лъжовни...
Понякога вдигаше поглед смутен:
"О, колко са грозни брезите!"
Брезите си бяха просто брези.
Брезите не бяха виновни.