Букет теменужки на прага ù
Градчето отдъхва. Пълзи тишина.
Жадни за дневната глъч, суетня –
тротоарите пусти, вяло провлачват
бродните стъпки на странник в нощта;
Преплувал за миг тесен сноп светлина,
мъжът пак в тъмата невидим прекрачва.
Последни фасади, унило, с досада,
подире бездушно притварят клепачи.
Спят крайнините в кордони от люляци.
Пътче се вие. Той още върви,
загърбил възлùте на тягостни улици
с клетките златни на чужди съдби;
Слуша как с пръсти ефирни ветрецът,
разгръщащ високите, млади треви,
приканва щурчета да вдигнат в небето
балади разтушни – луната скърби.
Немеят щурците. Непълна, свенлива -
луната едва поразплита коси,
но мракът се свива. Лъчистите нишки
извайват, от приказка сякаш дошли -
обрасъл с ухаещи люляци плет,
къща, беседка сред бухнали вишни...
и там, полюляващ се в такт със сърцето,
сияе магично сребрист силует.
В едно са се слели - жена и цигулка.
Ръката замахва, полита лъкът...
Адажио вечно! – Джацотто пирува.
Мъжът е застанал на свят кръстопът;
Цигулката плаче – той е сираче,
сдобило се с къшей живителен хляб;
Следва Росини... Алегро виваче!
Сърцето лудее. Очите горят.
Катарзис на чувства.
Финални акорди...
Ненужните дрипи на мрака наметнал,
странникът дълго, безмълвно стои.
Прозорецът светва - зад тънка завеска
жената разресва сънни коси;
Поспира за миг... Дали не усети,
когато затоплен от искрена длан,
букет теменужки полегна на прага,
при други – дузина, оставяни там.
9.06.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
