Бягството на Росинант
Бягството на Росинант
Някой бе отвързал Росинант.
През нощта естествено. По тъмно.
В празния и прашен стар сайвант
Дон Кихот стоеше като гръмнат.
Бе предаден. Нямаше вина.
Унизен и пренебрегнат беше.
Рицарят на всички времена
коня си отчаяно зовеше:
- Росинанте, Росинанте мой,
верни друже в битки величави.
Кой така постъпи с мене? Кой
те накара да ме изоставиш?
- Как сега да тръгна в поход? Как
да застана прав на стремената?
Как врага си ще обърна в бяг,
ако сам захапал съм юздата?
Росинант му беше все едно.
Беше гладен, уморен и жаден.
Сдъвкал бе въжето от коноп
и така се отървал от ада.
В прахоляци гонил бе овце.
Сенките на облаци бе следвал.
С пръскащо се в жегите сърце
бе препускал като за последно.
Колко пъти обикалял бе
ветрените мелници по хълма.
Яздеше го някакво перде.
Вече - не! Той своя дълг изпълни.
Имаше пред себе си река.
И трева. И шир желана страстно.
Проумял бе конят, че така -
без ездач, животът е прекрасен.
© Александър Калчев All rights reserved.
