Бял потник
Сиво небе и река,
сливаща се в далечината с него.
По алея крайречна върви
с бял потник на гърба.
С бял потник през февруари.
Сиви плочки под краката му се стелят
и път безкраен пред краката му чертаят.
Така, покрай сивата река, под сивото небе и някоя и друга
сива, поолющена бетонна сграда.
По бял потник през февруари и с
крещящо шарени мисли в главата.
В сивата пустиня на странник изгубен прилича.
Крачка по крачка,
плочка след плочка,
и поредна заобиколена локва, в която безизразно
небето се оглежда.
Върви по пътя към цветния свят на мечтите.
Мост бетонен,
над реката се извисява.
Но от другата страна отново
същият град бетонен се простира.
По средата на моста се спря и поглед
към безкрая отправи.
Вятър леден да го прониже се опита,
но потникът бял като броня е.
Някакви хора, облечени прилично
със смешни маски,
от другата страна на моста се появиха.
Огледаха го,
подминаха го,
посмяха се и някъде в сивотата се скриха.
А той там на моста си остана,
с ръце в джобовете.
Гледаше в безкрая и се надяваше някой цветен лъч
небето да пробие и отразявайки се в сивата река,
мечтите му шарени в реалност да превърне,
преди в сивотата и те да се стопят.
© Иван Мараджиев All rights reserved.
