Бяла лястовица
/ на Лазарина - изи*/
Жената забързано вървеше
замислена над нещо свое,
на пътя една птица стоеше
до храста, в тъмното усое.
Поспря се тя… и я погледна,
но наранена птичката не бе.
По скоро, почивка последна
преди да литне в синьото небе.
Протегна дамата ръка за ласка
перата и докосна,...и заговори.
Не литна лястовицата, изпляска,
заслуша се жената какво говори.
„Летиш със другите във ятото,
разперила волно своите крила.
Отправила взор към слънцето,
с тях си, но чувстваш се сама.
Обичана си и си приласкана -
те приемат всеки порив твой,
защо чувстваш се неразбрана
а душата ти не намира покой.
Твореца в теб, иска да създава,
да покорява всеки нов копнеж,
но другите мислят че си слаба,
помагат ти,но спират твоя летеж.
Различна птица в общото ято
като тях си, но душата ти е бяла.
Върви, твори и спри едва когато,
сама решиш че вече си успяла…”
Така говореше на птичето жената,
а то погледна я и тихо промълви:
- О, ти си тайнствената непозната,
и сила даде ми. Ела, с мен полети!
Не полетя! Отдавна госпожата
прибрала беше своите крила,
но за миг една част от душата
със бялата птица в небето летя.
© Анета Саманлиева All rights reserved.
