Бяла прегръдка
Този шеметен сняг! Тази глупава бяла стихия,
дето нежно се плъзга по облия гръб на Балкана
и загръща града, голотата му страшна да скрие,
за да може и той пременен насред зима да стане.
Но се спускат коли и дълбаят релефни пътеки,
а комините сипят отгоре им траурни сажди.
И градът се събужда, и сам се превръща полека
в оня вечен грозник, който всичко красиво изяжда.
Ала нейде далеч, зад оградите с мраморни плочи,
жадно чака земята, извила гръбнак като хрътка.
В нея даже насън неспокоен животът клокочи
и мечтае за сняг и за леденобяла прегръдка.
Там е друго небе, нощем вятърът връзва камбани,
а земята танцува, извила разголено тяло,
пред което Градът се пречупва... И сгънал коляно,
тихо шепне замаяно: "Господи, колко е бяло!"
© Ники Комедвенска All rights reserved.
