Бялата
Тя тихо, много тихичко си стене.
Една от всичките… на първа трето.
Изглежда мъничка и примирена.
Машината на друг върти кафето.
Пълзи по коридора бавно време.
Тече животът мълком общо взето.
Две капки, сякаш две сълзи в система.
Как лъха задушливата стерилност…
А Бялата дошла е пак да вземе.
След всяка болка тя е само милост
и мъка, липса, свещ, и звън камбанен.
След нея е молитвата за сила.
След нея свиждането е забрана.
Скимти навън животът, киха хремав.
Тя – бяла. Той е черна пръст и рана.
Вали... В снега умират хризантеми.
© Ани Монева All rights reserved.
