Бъдещ спомен
Старата ни къща уморена
надолу свела е глава
и като птица упоена
на две пречупила крила.
Прозорците, отдавна потъмнели,
събират прашния живот,
а някога, като слънца огрели,
засветили под ясен небосвод.
Капчуците с ръжда покрити,
на тухли грапави венци,
по тях годините се стичат,
а зиме гушат се врабци.
Стаите с воал от паяк
обвиват спукани стени,
огрени от угаснал пламък,
зефирът само в тях звъни.
Портретът стар на дядо с баба -
от миналото незавършен спомен;
от бъдещи години грабя,
незапочнати, но с камък гробен.
© Златко Тошков All rights reserved.
