Бълбукащо
В душата ми бълбука ручей
от късни, неизречени слова,
в пропуснатите мигом случаи
на цветенце да помахам на брега,
все припрян и безвъздушен.
Безмилостно изтича мойто време
със сбраната в очи ми красота ...,
защо не мога, дявол да го вземе,
на водоскок политнал,
да я докосна със ръка...?
Е, не бива, пчеличка веч не съм.
За други е венчето на омайно цвете -
ще бълбукам само аз насън,
докато нейде там, дано далече,
се слеят бреговете ми... по тъмно ...
© Валентин Василев All rights reserved.
