Бързайки
БЪРЗАЙКИ
Вечно бързаме.
Нямаме време.
Гоним слава,
удобства,
пари.
Подир влакове
тичаме,
подир тези,
които обичаме,
и след толкова още
миражи
и сладки мечти.
Бързаме, бързаме.
Нямаме време.
Отминаваме
цъфнало клонче,
разплакано детско лице.
Вече не ходим,
вече не крачим-
подтичваме
с вечно заети
от GSM-a ръце.
В гонитба със Времето
бързаме, бързаме:
изпреварваме,
изпреварват ни-
път като път.
Можем
да звъннем
до вкъщи,
да кажем
на майка си:
,,Как си? Прегръщам те!"
Но нямаме време.
И отлагаме.
За някой друг път.
И препускайки,
и пропускайки
може би
най- ценното на света,
стигаме уморени накрая
до Края,
до Вечността.
Времето -
спряло своя стремителен бяг-
като паленце
ляга послушно в краката ни.
Само че...
Ние преминаваме вече
на другия Бряг.
© Мария Костова All rights reserved.
