Навън догаря залезът и тлеят
догарящите чернови на моя ден,
едничък стих, от тиха болка сътворен,
с грабливи пръсти къса суховеят.
Не виждам нищо. Тъжните са слепи.
Рисуваните ангели, та те са дим,
а зад дима е хоризонтът – обозрим,
небето – въглен в празните ми шепи.
Очи съм свела, тихичко се мръква,
сънят е разпнат, не очаква благослов,
поне пироните забити са с любов –
звезди на нощ – по-свята и от църква. ...