Чаено
Закъсняваш като по часовник, точно с десет
протяжни и бавни минути пясъчно:
обърни стъкленицата в моя чест, позволявам.
И да не те желая, чаят е сервиран.
От табакерата изваждаш диалози, онези
остри, назъбени като ножове за грейпфрути,
малки, безобидни диалози.
А аз се беля, свалям делнична кора, реплики,
и горча, и мълча, и те отблъсквам
от езиците вътре в мен,
алергични към стоманената ти неръждаемост.
И да не те желая, чаят е сервиран.
Кръстосала краката си в свастика, отпиваш
нечие чуждо семе с погнуса,
а аз напразно те развеждам из африканската
пустош на ройбоса или градините японска сенча,
за теб всичко е празна екзотика.
Накрая хвърляш чашата връз рамо, където
зее лакомо гърло: поглъща чайове, бисквити,
това бездънно, нямо чудовище.
Без бански поглъща и нас, и столовете, и диалога,
от думите ни изплюва само въздишките
и така, хлорирани, те висят
над басейна, в който мъж и жена си разчистиха
сметките.
© Деймиън All rights reserved.
