Часовникът
на времето
е спрял
в ритъма
на моя стих,
запял
с полъха
на жажда,
която порив
за живот
поражда
чрез онзи,
уловен
от тебе миг,
в който чува се
камбанен вик,
а той
процеси
преобръща
и в тях гласът ми
се завръща,
без маска
на слепец
или пък на лутащ се
хитрец
и душата ми,
в страх прокудена,
чувстваща се слаба
и изгубена,
почва тук открития
да дири
като свои надеждни
ориентири.
© Валери Рибаров All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
