Оголях, обосях и мечтата съвсем се прокъса.
За какво ми са скъпите вещи и пъстри парцалки?
Земетръси и бури – намирам ги в памет, но къса.
Колко дълго растях... А останах си толкова малка.
И сега съм трева. Пеперуда с дъха си превива
мойто крехко, зелено, но толкова жилаво тяло.
Плитък корен в пръстта, нежен стих, поприкрит предвидливо,
вкопчен в края си уж, пие жива мъзга – за начало.
И сега съм дъга, и сърцето ми шари крилете,
на онази надежда, която е все непотребна.
Ако мѝра не давам, съвсем е нарочно. Простете!
Че съм дребна, го знам, но не ще се пилея на дребно!