Черен стих

На гробищата
между две села,
до магистрала,
на хвърлей от Марица,
на бивша общинска мера
погребваха стария тракиец.
Последният, който помни Фере,
каяците, острова…
и бягството през нощта.
На гробищата
оголени от вятъра,
откупени от управата,
върху платена земя,
от другият край на селото -
не католическите,
не православните,
не мюсюлманските,
не арменските,
не героическите
(със звезда от горе)
копаеха гробарите…
И после зидаха
тухли, хоросан
и бетон.
Както си е редно!
Мъжете наблюдаваха
и даваха съвети.
Жените виеха.
Едно жребче съвсем не на място
търсеше майка си,
за да бозае
(а тя беше “спъната”,
за да не влиза в нивите
и цвилеше).
Една кучка
се мотаеше
около каруцата,
настъпваше кутретата.
Те квичаха.
Овчарят свърна стадото
защото е грехота.
Роднините си припомняха
как са се губили,
как са се намирали..
А чие беше онова бебе,
за което разправят,
че го оставили в чужда каруца?
Пък нащ'е са плащали
с жълтици за кана мляко
защото децата са ревали.
И католиците даваха
без пари.
То и рязаните даваха.
И “нащ'е” дадоха земя
на половин цена,
а кмета
подари едно стадо
и попа ходИ до
Пловдив чак.
И дадоха ни манастирските ниви.
….
Една старица – “гъркиня”
каза на правилен гръцки
(за да я разберат)
на правнуците -
Марица е червено мътна.
Погребват роднина.