Черната истина

В черна роба и дантелена коса,

обвита от мъгла и тънеща в омая,

върви тя с гордо вдигната глава,

нежно стъпваща по краищата на безкрая.

В една ръка здраво стиска плаха нежност,

а с другата – унищожава младостта.

Тръгнала е тя към тъй наречената вечност,

погубвайки по пътя си света.

Омание сладко от нея се носи,

обича да идва неканена и нежелана.

За своите действия тя не задава въпроси,

зад себе си оставя само зейнала рана.

След себе си оставя следи от пепел и прах,

но гледа право напред – без корист, със плам.

Животът под ръка с нея върви, но го е страх –

мога да усетя всемогъщия му срам.

Животът отбягва я с усмивка от тъга,

но тя и него примамва с пламъка на вечността.

Тихи, благи думи му шепти под взора на нощта:

„Привет, Живот! Наричат ме... Смъртта.”