Черни многоточия
Вечер въздухът е влажен.
Тъй силно намирисва на съмнения.
От тук започват... Някъде след прага
на самотата тягостните измерения,
със своите спирали, задушаващи
и мисъл, и желание за въздух,
с увиснали, беззвуково дълбаещи
въпроси в мозъчната тъкан.
И стаята внезапно се смалява. Блъска.
Рита в бледите ми слепоочия.
А в пукнатото на стените съскат,
стотиците ужасни многоточия,
готови всеки миг да ме погълнат,
да впият черното си в мене,
превръщат кислорода в трънен -
боде по дробове и вени.
И малкото, което имам,
през ужаса си го прецеждат,
след цедката съм тъмен, тъмен,
към себе си отвън поглеждам
и бързам със съня да се завия,
и белким в него ми олекне,
че вечерта е черна - от ония,
дето със самотност те зачеркват.
© Деян Димитров All rights reserved.
