Черният кос
Аз понякога просто мълча,
загледана в своя прозорец.
Във синьото виждам света,
изписан от стар чудотворец.
Почуква със клюн черен кос,
полита далеч над лозята.
Подранил и съвсем светлокос
тънък месец огрява земята.
Взор не стига да види гората
и заспалата плаха кошута.
Аз мълча, не броя чудесата,
нека пак със любов да се будя.
С розов лъч във очите си сутрин,
с мирис топъл на слънчева слама.
Аз понякога гледам света -
удивителен, чак нереален.
Потреперва заспиващ въпрос,
неизречени думи се връщат.
През прозореца черният кос
ми намига и нейде отхвърча.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
