Вълните бяха черни. И водата.
И никъде по нощното небе
не виждах спомен от Луната.
Не виждах нищо. Освен теб.

И там, в поредните откраднати секунди,
заключени в среднощен мрак,
почувствах се единствена и първа,
и си те преповтарях пак и пак,

докато те намерих вътре в мене,
да се превръщаш в миг от моята душа,
докато забравих какво е време
и не можех без теб да дишам да продължа.

И черното във мен остана,
да топли онези празни, бели дни,
когато теб изгубено те няма.
А тези дни са много. И боли.


08.06.2009г.
гр. Аринага