Черно-бялата снимка на баба и дядо
Стара снимка в албума – дядо с баба.
Тя – държи го под ръка, млада, слаба.
Той – в униформа, изпънат, с пагони,
заминава на война, германците да гони.
Последна снимка, преди раздяла,
от притеснение баба в лице е бяла,
дядо стиска устни да не се разплаче,
като знае, че оставя вкъщи пеленаче.
И баба устните до болка свива,
да не ревне там пред обектива.
Миг и влакът последна свирка ще надуе,
сигналът за раздяла от всички ще се чуе,
с войници пълни са гара и перони,
баба мълком, тайно сълзи рони,
на дядо му идва към влака да побегне
и повече назад да не погледне,
за да не издаде очите си влажни,
в тези минути, толкова важни.
И така, заминава, без да се обърне,
а баба остава с надежда да се върне.
В ръката си смъртно ледна
държи снимката последна
и всеки ден така я стиска,
тази жена, крехка и ниска,
дори и когато от телеграма разбира,
че дядо нейде на фронта умира...
И колкото и да живяла в недоимък, бедна,
тя била богата със снимката последна...
Защото до края снимката в ръката стискала,
да се раздели с нея и в смъртта не искала.
И до края на живота си успяла
да запази любовта...
от тази снимка черно-бяла.
© Петър All rights reserved.
