Черно облаче, кажи ми
Приятелю, прозорецът не свети.
Отдавна си по западния свят.
Саксията, в която няма цвете,
тя също не разпръсква аромат.
Далече си, а дворът разграден е.
Трева плуве по тъжните стени.
Ръждясва бравата като знамение,
а къщата ти в самота мълчи.
Тихо е като антракт във театър.
Съседите надничат в твоя двор.
Ти тръгна просто да догониш вятъра,
а още с ветровете си във спор.
Щом птицата напусне си гнездото,
то бавно и конкретно се руши.
От мъка съхне даже и дървото.
Върни се тук, приятелю, върни.
Но ехото мълчи като проклето.
Гласът ми мътен чезне в прахоляк.
Я кажи ми, облаче в небето,
ти до кога ще бъдеш в черен цвят?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
