Черното пале на бели петна
Един посред нощ е. Ръмжи булевардът
с гърла на таксита и късни коли,
а улични лампи, с очи на клошари,
от локвите гледат как ситно вали.
Пияни, бездомници и закъснели
тропосват паважа на мокър тегел.
Прозорците горе - от мрак притъмнели,
чертаят съня си с невидим пергел.
А там - на витрината на магазина,
между папагала, приклюмващ с глава,
и хамстери, дремещи под стърготини,
е черното пале на бели петна.
И днес не го купиха - пак е самотно.
(А толкова сръчно опашка въртя…)
И всеки минаващ, макар през стъклото,
и близна, и моли, и кротко скимтя.
Поспираха, тропаха с пръст по стъклата
загърбили мокрия, сив тротоар.
И после си тръгваха - куп непознати,
делящи дъжда на един булевард.
В един магазин за домашни любимци,
в един през нощта на витрината седна
(тя често присяда до някой по принцип)
онази, която умира последна.
Тя дълго и тихо за нещо говори
на черното пале на бели петна.
И то я разбра! - Вдигна тяло нагоре
и, с лапи, витрината нощна подпря.
Вървят часовете. Под утринна шапка
ръмжи булевардът, в октава по-хладна.
А там - на стъклото, две розови лапки
и днес ще подпират света да не падне.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
