Четири меланхолични времена
Някак си прашно дори липите цъфтят,
всичко в невидим страх трепери
и сякаш дъждът измива нашия път,
капка по капка живота ни мери.
***
Спомени няма, нито надежда.
Краят на началото е тук –
маскиран в лятна одежда,
на жаркото слънце намигва напук,
оплело дните ни в своята прежда.
***
Като прашно одеало въздъхна луната,
около ней се кротки облаци сгушиха.
Октомврийска надежда е това, самотата –
само аз и дъждът горчиво я слушахме.
***
Снежен облак в малкото небе
полюшва се и богатството си лекичко крепи.
Ала няма по-тъжен облак на света,
щом и сълзите му в лед сковани са.
© Калина All rights reserved.
