Човекът, който поправяше чадъри
Прозорчето светулка, там отсреща,
на масичка отрупана с чадъри,
ръцете му огряни в бели свещи,
той сменя части нещо си говори.
Така го помня. В къщата до кулата.
А баба каза, нощем че будувал.
Поправяйки чадърите на хората,
просторите в душата си лекувал.
Промъкваше се в тъмно щом капчука,
засвиреше ритмично на пиано.
Катери се нагоре по улука –
на покрива изправен, колко странно.
Днес къщата е още там до кулата.
И още вътре майсторят и стържат,
но не чадъри правени за хората.
А за убийци. В дюкяна за оръжия.
© Силвия Илиева All rights reserved.
