Човекът в огледалото
Той име няма.
В безвремие бе потънал.
От какво ли се вълнува?
понякога сънувал, че живее!
Да, той сънувал живота си.
Кой е той? Забравен!
Няма име, защото
е забравен.
Той плаче, а стоновете му
огласят замъка —
замъка на забравата.
Той: ни живият, ни мъртвият.
Облечен в злато, косите му,
като коприна, очите му,
като две сапфира, устните:
с кръв обагрени.
Той, там в тъмния замък,
тя,
мечтаната жена го бе предала.
Той ли избра тази “награда”?
Да, той сънувал живота си.
Сънувал, как я докосва.
Никога не стига до нея. Този път
необичайно се събужда, озовал се
в мрачния коридор, пред огледалото.
Тя отсреща се появява,
за първи път оттогава,
от последното сбогом на двама.
Лицето му се озарява, тя го осветява.
Сякаш родена от звезда —
толкова бе красива, но тя никога вече
няма да е жива.
Той тук я бе убил, видях там как тя
се отдава на друг се отдава…
тогава той спрял да живее,
но сънувал живота си.
С кръвта ѝ обагрил устните си,
така никога не
забравил.
сладострастието ѝ.
Ето, отново застанал пред
огледалото на
изкуплението,
но изкупление няма.
Ножът около врата си, това е малко.
Ето тя, усмихна се…
Бавно той прокара, през лицето,
надолу по врата, рязко през сърцето.
Стенове на болката, на разбиването
на живота, на хилядите парчета.
Той се “счупи”,
срещу огледалото, сгромоляса се…
Той няма име.
В безвремие бе потънал.
От какво ли се вълнувал?
понякога сънувал, че живее.
Да, този някой, бе някой!
© Moonlitllyrica All rights reserved.
