Чудеса за глупаци
Сутрин паркът кипи. Буболечки в тревата се щурат,
тръпнат мокри липи. Смътен спомен е снощната буря.
И от ледния град цветовете си – светъл зачатък
пазят... Ще разцъфтят в топъл миг, като вдишване кратък.
Влюбен гълъб върти в свойта човчица тихо света ми,
сто подпрени врати блъсва вятър с треперещи длани,
знае – някъде там спотаил се е изгревът мокър
чака тъжен и сам своят вятър – копнеж и посока.
А поетът върви и настройва душа по Всемира,
в топли, мокри треви нежни думички в стихове сбира.
А в очите му ден – обещания сипе... Глупакът,
пак върви окрилен. През живота си... чудото чака...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Самоиронията е хубаво нещо, иначе от розови балони, до розови слонове има само една стъпка. Благодаря ти!
