Сърцето е тъжно, очите иронично се смеят.
Душата скърби.
Усмивката - изкуствена, от страх умира.
Ръцете треперят, когато я докосва.
Краката изтръпват и се превръщат в ледени клонки.
Всичко умира.
Чува я.
Вижда само нея.
Тя е тъй прекрасна.
Нежна, сякаш роза докосва със своите листа сърцето.
И все пак реална.
Тя стои там и те чака.
Мисли за теб!
Ти се страхуваш!
Приближаваш  се и всичко потъва в мрак.
Тогава прожекторът светва, виждаш я на сцената.
По лицето ти се изписва обич!
Болката затихва, но ти знаеш, че я има.
Само тя може да затвори раната.
Но никой не знае как.