Цигарени мисли
Цигарени мисли
Профучават таксита и шумът им се вплита
в кафеварния ромон върху нажежената плита.
Рано е. Сутрин. Сред зеления юни
от отрупани клони провикват се думи:
ту обичат, ту мразят, нехайно улисани
човешките думи, с които обсипани
като старата круша, разклонено чепата,
хората зяпат в небето, протегнали клони,
хората крият страхливо своите корени
със словата изречени стотици – милиони.
Нашепват стените а паркетът поскърцва,
че лятото някога… но винаги свършва.
Повярвай ми зная какво е депресия,
но никога пролетна, никога есенна;
а само когато чуждите думи
полепнат по моите слънчеви клони.
Есента е разкошна. Есента е богата,
но не така както сред църковни колони
под зеления мъх аристократа погребват.
Тук повее в зелено, там червената рана,
вулканът от злато, водовъртеж от нюанси –
извива се буря –листата отлитат в изпъстрено ято…
Топлият лъч, като спомен за слънце,
се надига на пръсти в прашинки оплетен
през ръба на кафената чаша наднича,
рисува картина на идваща зима:
горският профил във бяло облечен
и голият вятър със снежинки да тича.
Бавно, по гръб студът заскрежено се свлича,
готов да будува край родопски колиби,
приютили сред сенки на старо огнище
хайдушкото ехо край върховете забравени.
Вятърът рови в снега и чертае поличби,
по семената гадае от дъха му попарени,
неистово стене, ту лудо се смее:
“Пролет ще дойде от новото семе…”
И даже долавям аромата на кестени,
и мислите, спомени, с образ примесени
на старите майстори и техните песни.
Къде ти… цигарени мисли–мисли отнесени.
За друго бях седнал, а виж как се получи…
Рано е. Сутрин е. А навънка е юни.
Смутен пощальонът писмата разнася –
родил се… умрял… длъжник… преуспял
във пликове дремят непрочетени думи,
и никой все още не знае от къде и кои са.
Хората думи във хор от слова,
изречени шумно по гари и спирки,
изпълват трамваи, коли и таксита-
подредени прилежно като запечатани пликове,
с неясен адрес и все така непрочетени.
Върху настървените ликове изтъркан печат
на уморена надежда за споделен получател.
Шофьорът натиска ту газ, ту спирачка,
а светофарът се пули механично червено,
като някой гадател, таланта загубил да вижда зелено –
зелените сенки, листата, тревата – електрическа врачка,
с която живеем – с киловати в минута
отмерваме чувства. Импулс, след импулса
и няма пролука да сме заедно в парка, поне за минута.
Къде ти… цигарени мисли–мисли отнесени.
За друго бях седнал, а виж как се получи…
Киловат час тежи. И нека! Нека лежи
до електромера на приказка скучна.
А аз призори, когато си боса и росна,
ще открия поляната дива и тучна;
където зората цветята докосва...
Профучават таксита и шумът им се вплита
в кафеварния ромон върху нажежената плита.
Рано е. Сутрин. Сред зеления юни
от отрупани клони провикват се думи:
ту обичат, ту мразят, нехайно улисани
човешките думи, с които обсипани
като старата круша, разклонено чепата,
хората зяпат в небето, протегнали клони,
хората крият страхливо своите корени
със словата изречени стотици – милиони.
Нашепват стените а паркетът поскърцва,
че лятото някога… но винаги свършва.
Повярвай ми зная какво е депресия,
но никога пролетна, никога есенна;
а само когато чуждите думи
полепнат по моите слънчеви клони.
Есента е разкошна. Есента е богата,
но не така както сред църковни колони
под зеления мъх аристократа погребват.
Тук повее в зелено, там червената рана,
вулканът от злато, водовъртеж от нюанси –
извива се буря –листата отлитат в изпъстрено ято…
Топлият лъч, като спомен за слънце,
се надига на пръсти в прашинки оплетен
през ръба на кафената чаша наднича,
рисува картина на идваща зима:
горският профил във бяло облечен
и голият вятър със снежинки да тича.
Бавно, по гръб студът заскрежено се свлича,
готов да будува край родопски колиби,
приютили сред сенки на старо огнище
хайдушкото ехо край върховете забравени.
Вятърът рови в снега и чертае поличби,
по семената гадае от дъха му попарени,
неистово стене, ту лудо се смее:
“Пролет ще дойде от новото семе…”
И даже долавям аромата на кестени,
и мислите, спомени, с образ примесени
на старите майстори и техните песни.
Къде ти… цигарени мисли–мисли отнесени.
За друго бях седнал, а виж как се получи…
Рано е. Сутрин е. А навънка е юни.
Смутен пощальонът писмата разнася –
родил се… умрял… длъжник… преуспял
във пликове дремят непрочетени думи,
и никой все още не знае от къде и кои са.
Хората думи във хор от слова,
изречени шумно по гари и спирки,
изпълват трамваи, коли и таксита-
подредени прилежно като запечатани пликове,
с неясен адрес и все така непрочетени.
Върху настървените ликове изтъркан печат
на уморена надежда за споделен получател.
Шофьорът натиска ту газ, ту спирачка,
а светофарът се пули механично червено,
като някой гадател, таланта загубил да вижда зелено –
зелените сенки, листата, тревата – електрическа врачка,
с която живеем – с киловати в минута
отмерваме чувства. Импулс, след импулса
и няма пролука да сме заедно в парка, поне за минута.
Къде ти… цигарени мисли–мисли отнесени.
За друго бях седнал, а виж как се получи…
Киловат час тежи. И нека! Нека лежи
до електромера на приказка скучна.
А аз призори, когато си боса и росна,
ще открия поляната дива и тучна;
където зората цветята докосва...
© Димитър Ганчев All rights reserved.
