Cкитница
През безпътици летеше,
пътник-друмник си душа,
как ли да те утеша,
в стих? И той е безутешен.
Бе и цвят, и трън. Коприва,
стръкче троскот, люляк бял,
в който славей е запял...
Да си обич ти отива.
Свят ли беше? Друм до друма,
никой мъката не взе,
в уморените нозе,
даже камъкът продума.
Само хората мълчаха.
Ти бе цялата любов,
всеки път бе белег нов...
А ти скитница – без стряха.
Още носиш плам наивна,
литваш даже без крила...
сякаш и не си била
болката на пътя кривнал.
Все гориш, напук на мрака,
не признаваш смърт и тлен,
знаеш – влюбен, запленен,
някой, някъде те чака.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
