Чудо мое
Неразумна е знам, неприета
мойта лудост, но ето валят
вън светулки. Безсъници светят
пак в очите ми. Старият град
всички двери , прозорци заключил,
свит в съня си скимуца по кучи.
Що ли, граде, сънуваш? Соната?
Гълъб, къпещ се се в нощен фонтан?
Есента, моя болка позната,
златен път - от тъга начертан.
Чудо мое... съдба те предрече,
теб прегръщам в студената вечер.
Невидима съм знам, нежелана,
светофарът в червено гори...
В твоя сън позволи да остана,
да се стопля. Поне до зори.
Щом разсъмне виж облака. Скрит е
и за нас си изплаква очите...
© Надежда Ангелова All rights reserved. ✍️ No AI Used
