Цвете за спомен
Завръщаш се в дома си изоставен.
Рушащите стени в сърцето скриваш.
И само вятъра – за страж оставен,
на поолющения праг откриваш.
Прозорците напукано те гледат,
самотно стари в цялата баналност.
Със длани ги покриваш – да се вгледат
във своята нацепена реалност.
А вятърът, със верността на куче,
гласа на баба ти за миг довява.
И ти отново ставаш малко внуче,
и къщата отново заживява...
Във двора лумват цветове богати,
над кладенеца птичка чурулика.
Из въздуха се носят аромати
на пресен хляб и цъфнала иглика...
Уви, мигът безмилостно се срутва
във пропастта от пътища и време.
А вятърът по рамо те побутва,
сълзите ти готов е да поеме.
Препъваш се във старото корито,
от спомени безценни натежало.
След толкова години на открито
там цвете мъничко е разцъфтяло.
Изравяш с длани яркостта му нежна
и леко го притискаш до сърцето.
Съдбата му е вече неизбежна –
да грее във дома ти зад морето.
© Любка Славова All rights reserved.
