В руините на мъничко селце,
под сянката на стогодишен орех,
прегърбена, с набръчкано лице,
тъжеше малка църквица за хората.
Припомняше си първо кръщене
(погребала отдавна сетен мъртъв)
и знаеше, че грях е да кълне,
но пак пустоса всички земни смърти.
Стопи се после бавно — като свещ
и бурени и влязоха в очите.
Забравена от Бог (ненужна вещ)
с човеците поиска да си иде. ...