Църква за смоци
Отново пролетта не го подмина.
Дойде и му покълна с болка в пръстите.
Добре, че вече свикна във градината
наместо вишни да засажда кръстове.
И тая пролет просто му се случи.
От юг повя жестока, древна жажда
за някой жив. И той обикна кучето.
Дотам, че взе да вярва във прераждане.
Внезапно тази пролет се оказа,
че вече няма ни една монета
за Мрачния Лодкар. И той изряза
две кръгли вери в Бога от сърцето си.
А после... нищо. Той остана същият.
Говореше си с кучето... и с мъртвите.
Но толкова отвъдна стана къщата,
че смоците я ползваха за църква.
След тази пролет само аз останах.
Да дишам. Да запълвам часовете,
усмивките, живота на баща ми.
И дупките във форма на монети.
© Елица Мавродинова All rights reserved.
