Да не е този свят сираче
В очите е на котката бездомна,
която по вратата драска.
Отчаяно опитва да си спомни,
забравена на прага ласка.
Снежинка лека, на носа на куче,
замръзнало нощес на прага.
Да бъдем хора как да ни научи?
Щом в своя дом на топло бяга
човекът. А дали човек е вече?
Щом в параноята голяма,
пияният и луд пророк предрече:
Ще зейне там, в душите яма!
Любов и вяра няма да покълнат,
ще плащат греховете с лихва!
Напук на този век така прокълнат,
поет по детски се усмихва.
Елате! Ето скромната му къща,
дори невзрачно да изглежда,
там той премръзнал котката прегръща,
и с кучето дели надежда.
Която само външно е корава,
а нощем в стиховете плаче.
Душата си по залче я раздава,
да не е този свят сираче.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
