Съскат като змии страховете ми.
Пристягат обръча. И дишам трудно.
А после... пак броя до десет
с надеждата, че няма да се случат.
С надеждата, че няма да превърна
душата си в заложник на страха.
Че камъкът с добро ще ми отвърне,
понеже аз добро му пожелах.
И бях напълно искрена. Макар че
болеше ме от каменните думи.
Преглътнах ги. Почти забравих
и почти простих... Безумието ...