Да се завърнеш в бащината къща...
Да се завърнеш в бащината къща,
където сивите стени,
от времето спотайват се олющени
и всичко между тях дълбоко спи.
Отвън са двете ни липи, отдавна грохнали
под тях е само купчини листа,
прикрили стъпки на изтрити спомени,
на смях, сълзи, на радост и тъга.
През пътя е реката, тя не помни.
Отнесла всичкото е нейната вода,
за нея вчера, днес и утре,
е като миг, искра и падаща звезда.
Да се завърнеш в бащината къща,
пустеещ дом във празното село,
да седнеш на прогнила пейка
и в почит да поприведеш чело.
© Христо Костов All rights reserved.
