Да си знаеш
Денят си тръгва в залезно-червено.
Стотиците минути му тежат.
Намига на морето уморено -
до утре с него ще се разделят.
Вълните нежно до брега се спират,
за да му пожелаят лека нощ.
А след това обратно се прибират
с по две-три песъчинки за разкош.
На пясъка пред тях сме само трима -
аз, ти и верният ми "мистър Джак".
Със него пишем стих за теб, любима -
на този тъй самотен майски бряг.
Започваме, разбира се, с очите -
побрали сякаш цялата луна.
В които все така се скитам
и нейде в тях изгубих си ума.
Косите ти - среднощният ми пристан,
ухаещи на обич и на теб.
Заровил се безкрайно в тях, улисан,
целуващ голите ти рамене.
А по-нататък как да го опиша?
Не стигат всички думи за това.
Когато хиляди четиристишия
събират се във думичка една.
Самата тя е малка и безлична,
но как успява в себе си, не знам,
да приюти копнежи, чувства, мисли
и трепети - безкраен океан.
Ако в душата си човек я носи,
той гледа на живота с поглед нов.
И с нея даже вечните въпроси
намират своя отговор - любов.
***
Ти, всъщност, днес си някъде далече.
Отдавна с тебе заедно не сме.
А и бутилката привършва вече.
Но да си знаеш, че
О Б И Ч А М Т Е !
12.05.2016
