Дадох му одеяло...
Днес отваряйки прозореца,
видях един снежен човек
без палто и без топлина.
Имало я е, но си е отишла.
Главата му беше покрита
със шапка, но ледено студена.
Имаше и морков за нос,
но от мъглата не дишаше той.
Очите му бяха копчета,
но дълбоки и изпълнени
с изоставени сълзи...
никой не си играеше с него...
Шала от земята нямаше,
кой да му подаде. Докато
не се появи едно момче.
Заплака силно и снежко обви.
Аз се трогнах от тази картина.
беше реална, жива приказка.
Тогава излязох и му дадох одеяло.
Децата се появиха и отново си играеха.
А снежко, вече се усмихваше,
забравил, за всичко, което
е било преди...гледаше напред
и мечтаеше мечтите им да сбъдва.
© Тита All rights reserved.
