Дай!

Ден за ден със теб живеем...

Да плачем или да се смеем?

Че той, животът, ни удари

зверски, казал бих шамари.

Щом те пляскат, наболява

и се вдига шум и врява.

А аз обичам тишината...

Но, не стават ми нещата!

Бе, докога ще се мотаем!

Все пак, шамарите ги знаем.

Пък все се бутаме сред тях...

Направо си е пълен крах!

Я ръкави да запретнем!

Нещо готино да спретнем.

Та, дет' се вика, със каръка

да стане крайната разлъка.

Вярно, ний сме тъпанари...

Ала, верни сме другари.

Заедно, във бой и труд

нов ще сътворим етюд.

Яко ще ни дойде сила.

И тогава... майко мила!

Ще ни дишат прахоляка.

Те това от нас се чака!