Далече
Ела, утеши ме, изпей ми тиха песен
под ореха, оронен от дъждовете есенни,
да затисне гласът ти тежката рана,
да ме спасиш с ръце от бездънната яма.
Разкажи, майко, разкажи, не щади ме,
за нощите тъмни, не мълчи, а прости ми.
Тук спомени дебнат, като хищни призраци,
съскат и хапят, откакто минах граница.
И Слънце не грее, от сив дим е небето,
целогодишно върлуват болки, знам им лицето.
Но намирам понякога спасение живо
в картини от люляци, полюлели се диво
от гласа на вятъра, сменил покоя им с ритъм,
потанцувал в мен, а после отлитнал.
Така редят се мъчни години с охота
на чужда земя да подреждам живота
от непасналите части на огромния пъзел,
вързал ръцете ми на корабен възел.
Тук не мога да дишам, да ям, да се моля,
отсечена е главата на силната воля.
И Зимата не е нашата, а всесезонно се влачи,
настроила струните на душата вечно да плачат.
Повярвай ми, майко, тук трудно вирея,
пълноводни реки по бузите ми се леят.
Детето в мен иска още с теб да лудее,
надалече е тясно и не ми се живее.
Затова ела, утеши ме, изпей ми тиха песен
под ореха, оронен от дъждовете есенни.
© Стеляна All rights reserved.
