Далече от земята по- близо до косата
Разпръсна Господ семена-
с таланти пълни. За красивост.
Със обич нивата зася
и се оттегли да почива…
Подир дъждеца щом изгря
усмихнатото, жълто слънце
в градина с райска тишина
със цвят разцъфна всяко зрънце.
Жужат пчели, ветрец повя
и стръкчетата поразклати,
а завистта като змия
суфлира реплики рогати:
„Високите засенчват другите
и дребните не се развиват.
А трябва всеки да получи
по равен дял във тази нива”
И спор жесток се разрази -
за слънцето, пръстта, водата.
Кому- какво принадлежи.
А Господ - просто замълча
и хвана с две ръце косата…
.
© Дочка Василева All rights reserved.
