Дали?
В тоз обречен,
по човешки нечовешки свят,
изтръгни душата ми ранима.
Излишна е във времето
на хора от бетон,
затворени във клетки
от бронирано стъкло.
И днеска,
20 века след разпятието
на Оня, който се роди,
за да покаже Пътя,
все така човекът
лута се безпътен,
разпнат между Бог и Сатана.
И все така за другия не стана брат.
До днеска не порасна.
Към рая пътя не намери.
Човечето-човечество -
непораснало дете жестоко,
убива настървено
себеподобните двуноги
и различните четириноги.
Убива... и убива... и убива...
Земята трови,
която ражда хляба му.
Затваря се от страховете си
в стъклено-бетонни клетки,
а лицемерно все говори... и говори, че...
мечтае да лети нагоре.
Задушава се от суета и алчност.
Безсмислено и бясно
се надбягва с времето.
Препуска със безброй
бензинови коне,
изгарящи във своите дробове
въздуха, без който утре
няма да живее.
Руши и стреля.
Умират милиони
гладни, непораснали деца.
А безумни и бездушни сити,
бомби трупат ненаситно.
Много бомби.
Предостатъчно
в космична пепел
да превърнат много пъти
единствената ни планета.
Стремглаво втурнато напред
щафетата предава
на следващото поколение -
поредната техническа победа.
Уви... поредната заблуда...
Освобождава от бутилката
не себе си, а злия дух.
Разкъсва ореола земен.
От дупката,
във междузвездното пространство
излитат молекулите надежда
за бъдните човечета.
Без билет за връщане.
От алчност и ненавист полудяло,
човечето-човечество,
безмилостно и сигурно убива
майката единствена,
която има.
А без отговор виси над него
обесен на мечтите му въпрос -
дали преди със нея заедно
да се взриви,
ще има време да намери
мащеха.
© Даша All rights reserved.
