Дали?
В тоз обречен,
по човешки нечовешки свят,
изтръгни душата ми ранима.
Излишна е във времето
на хора от бетон,
затворени във клетки
от бронирано стъкло.
И днеска,
20 века след разпятието
на Оня, който се роди,
за да покаже Пътя,
все така човекът
лута се безпътен,
разпнат между Бог и Сатана.
И все така за другия не стана брат.
До днеска не порасна.
Към рая пътя не намери.
Човечето-човечество -
непораснало дете жестоко,
убива настървено
себеподобните двуноги
и различните четириноги.
Убива... и убива... и убива...
Земята трови,
която ражда хляба му.
Затваря се от страховете си
в стъклено-бетонни клетки,
а лицемерно все говори... и говори, че...
мечтае да лети нагоре.
Задушава се от суета и алчност.
Безсмислено и бясно
се надбягва с времето.
Препуска със безброй
бензинови коне,
изгарящи във своите дробове
въздуха, без който утре
няма да живее.
Руши и стреля.
Умират милиони
гладни, непораснали деца.
А безумни и бездушни сити,
бомби трупат ненаситно.
Много бомби.
Предостатъчно
в космична пепел
да превърнат много пъти
единствената ни планета.
Стремглаво втурнато напред
щафетата предава
на следващото поколение -
поредната техническа победа.
Уви... поредната заблуда...
Освобождава от бутилката
не себе си, а злия дух.
Разкъсва ореола земен.
От дупката,
във междузвездното пространство
излитат молекулите надежда
за бъдните човечета.
Без билет за връщане.
От алчност и ненавист полудяло,
човечето-човечество,
безмилостно и сигурно убива
майката единствена,
която има.
А без отговор виси над него
обесен на мечтите му въпрос -
дали преди със нея заедно
да се взриви,
ще има време да намери
мащеха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даша Всички права запазени
