Ще боли ли, ако просто затворя очи и душа към небето протегна?

Дали ще липсвам и нечии сълзи ще капят ме, доде дълбоко в гроба не легна?

Дали ще плачат, докато река ме буйна отмие и щастие моята мъка затрие?

Докато отново друг не замине и своята скръб пак тук донесе?

Дали ще ме носят в сърцата си тежки, или всичко туй са привички човешки -

да плачеш вчера, а утре да забравиш туй, от което днес в мъка дълбока се давиш?

Дали ще ме помнят, или като спомен ще мина, спомен от лято, изместен от студена зима,

и дали ще ме обичат, дори на думи празни, когато вече няма кой очите им да блазни?

Без злоба дали ще се обърнат, поредно цвете в жест последен да превърнат?

А ако не, дали ще се покаят, или пък навярно знаят, че смисъл няма, щом човекът вечния си сън задряма.

Дали го знаят, или бързо ще го оправдаят пред себе си с живота техен?
С техни думи, с техни мисли, минали през моя път от вятъра суров пометен.