Дали ще можем да си простим
Целият изпълва ме усмивката чаровна и добра,
а зад нея вина неизкупена от грехът забравен.
В думи красиви глъхне спомен за отминала тъга,
сърцата ни отново бият едно в едно събрани.
Вратата на живота си към теб открехнах я отново
и всяка сутрин будя се от сладка радост разтопен.
Мечти за нас рисувам и тайно моля се на Бога
още много дни на щастие за двама ни да раздаде!
Светът ни пак изпълнен е с любов и много смисъл
и към теб изпитвам обич, признание и благодат.
Виновен, че родих се и живях на гняв орисан,
за нас не бях приятел, аз бях кръвожаден враг
Често размишлявам над миналото време и години
и помня как даряваше ме с внимание и грижа.
Прощаваше на звяра, за огъня изпепелил ме
страданието твое навярно няма да мога да опиша.
Болката, която носи най-близкият ти по душа
е болката, с която светът ти разрушава.
Опустошава те из дъно, проклинаш своята съдба
и чудиш се защо вече слънцето денят не огрява.
И там във мрака впускаш се във авантюра нова
а истинските чувства губиш с поглед заслепен,
шепнеш моето име когато слагаш таз окова
споменът за нас раздира денят ти отвратен.
Миналото дали ще можем да преглътнем и простим,
но колко трудно човек на себе си прощава,
когато е излъгал във сърцето своя най-любим
и безизразно плътта си на непознат отдава.
Варна, 10.09.2024
