Дали ще можем да си простим

Целият изпълва ме усмивката чаровна и добра,

а зад нея вина неизкупена от грехът забравен.

В думи красиви глъхне спомен за отминала тъга,

сърцата ни отново бият едно в едно събрани.

Вратата на живота си към теб открехнах я отново

и всяка сутрин будя се от сладка радост разтопен.

Мечти за нас рисувам и тайно моля се на Бога

още много дни на щастие за двама ни да раздаде!

Светът ни пак изпълнен е с любов и много смисъл

и към теб изпитвам обич, признание и благодат.

Виновен, че родих се и живях на гняв орисан,

за нас не бях приятел, аз бях кръвожаден враг

Често размишлявам над миналото време и години

и помня как даряваше ме с внимание и грижа.

Прощаваше на звяра, за огъня изпепелил ме

страданието твое навярно няма да мога да опиша.

Болката, която носи най-близкият ти по душа

е болката, с която светът ти разрушава.

Опустошава те из дъно, проклинаш своята съдба

и чудиш се защо вече слънцето денят не огрява.

И там във мрака впускаш се във авантюра нова

а истинските чувства губиш с поглед заслепен,

шепнеш моето име когато слагаш таз окова 

споменът за нас раздира денят ти отвратен.

Миналото дали ще можем да преглътнем и простим,

но колко трудно човек на себе си прощава,

когато е излъгал във сърцето своя най-любим

и безизразно плътта си на непознат отдава.

Варна, 10.09.2024