Дали ще си простиш сама?
Аз няма никога да ти простя!
Защото ти ме заболя до смърт.
А помниш ли на мойте колена,
как плачеше със цяла плът
и някак си тогава всъщност
за първи път докосвах щастие,
и без да зная, че ужасно късно е
и невъзможно да е тъй прекрасно...
А помниш ли това дихание,
с което шепотът ми те обичаше?
Тогава ние с тебе двамата
наистина на влюбени приличахме...
Но ето, ти я взе със себе си –
една любов, в която вярвах.
Естествено, в такъв момент
е най-нормално да те страдам.
А още повече, че ме прегръщаше,
тъй все едно от моето тяло си,
и аз помислих, че не ще си тръгнеш,
защото много исках да останеш...
Виновна си за мен! Не давам прошка,
освен ако не ме докоснеш пак със
нежност –
тя в мене да прогони лошото,
и във душата израсте надежда...
Дано! Дано да ти простя завинаги!
Преди очите ми от мъка се затворят.
А ти... сама дали ще си простиш,
или ще любиш вечно от неволя?...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
