От градушката все се боим,
от дъжда се пазим на сухо,
все не можем да кажем: "любим"
и сърцето ни бие на кухо.
А щом почувстваме топлина,
забиваме нокти и зъби
и чакаме пак светлина -
да пораснат отровните гъби.
Тогава удря ни гръм,
забравяме клетвите люти,
вече нямаме капчица срам,
за да бъдат думите чути.
И дали сме щастливи сега?
Всеки крачи сам под дъжда...
26.03.2016
© Аластор All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
